“Атом” отляво, “Атом” отдясно, “Атом” отпред или отзад – всеки, който е ходил в казармата, поне в онези времена, си спомня тези будещи повсеместно оживление команди. Прилагаха се, когато трябваше да се тренира войнишката реакция при атомно нападение, като че ли – ако действително се бе случило атомно нападение – щеше да има някакво огромно значение как са реагирали войниците.

Днес отново имаме ситуация от типа “Атом” отляво. Този път не защото някой шегаджия иска да ни провежда не твърде смислени военни учения, а тъй като левицата реши, че е настъпил историческият момент за провеждането на едно не по-смислено политическо упражнение. Референдум за съдбата на атомната централа в Козлодуй поискаха в Народното събрание депутати от левия спектър, гарнирани и с неколцина “десни”, присъединили се, вероятно, по принципа “и сол на вкус”.

Общонародно допитване, дали да бъдат спазени вече постигнатите договорки за затваряне на някои от блоковете на централата – това, в най-общи линии, е искането на БСП, предизвестено, между другото, от някои скорошни изявления и на “социалния” президент. Погледнато в по-глобален план, това изглежда донякъде странно, тъй като в целия свят, по правило, именно левите са по-скептично настроени към атомната енергетика, а традиционното им сътрудничество с всевъзможните екологични партии и организации само прави тази им позиция още по-изявена. Нека господин Станишев размисли малко по тази тема следващия път, когато реши да ни убеждава, че – за разлика от левицата – десницата в България все още била доста по-различна и по-неубедителна от своите западни съмишленици.

Примитивният популизъм, който се крие зад предложения от БСП референдум, според скромното ми мнение, би трябвало да бъде очевиден за всекиго. И заедно с това – изненада за никого.

Тук не става дума за това, дали централата е наистина опасна или действително безопасна. Макар че е естествено, струва ми се, да се знае, че НЯМА безопасна атомна централа, колкото и модерна да е тя, дори само защото днес цивилизованият свят е подложен на непрестанни терористични атаки, а тези обекти се очертават като естествени цели за терористите. Което, разбира се, не означава, че трябва да се отказваме от това, което и лично аз смятам за най-модерния, най-чистия и най-ефикасен начин за производство на енергия.

Тук не става дума и за това, дали правителствата, преговаряли за интеграцията ни в ЕС досега са допускали или не са допускали сериозни грешки тогава, когато е ставало дума за бъдещето на “Козлодуй”. Сигурен съм, че грешки са допускани и задълбочавани, че не винаги интересите на страната ни са били успешно защитавани. Нека други доказват, дали това се е случвало поради неопитност или поради други, по-нелицеприятни причини.

Та, за нищо от това няма да става дума тук.

Тук, явно се налага да бъде повтаряно, става дума за ВЕЧЕ ПОСТИГНАТИ ДОГОВОРЕНОСТИ. А една сериозна държава просто не може да си позволи с лека ръка да се отказва от вече постигнати на международно равнище договорености, независимо от това, дали съществува убеждението, че те са могли да бъдат и по-благоприятни за нея и доколко е основателно това убеждение. Ако го стори, тя неизбежно ще “олекне” в очите на своите партньори, ще се утвърди като ненадеждна, непоследователна и непредвидима. Това ли искаме?

Нека българската левица също се замисли и отговори на този въпрос. Днес никой не я спира да атакува политическите си опоненти за пропуските, които според нея те са допуснали в преговорния процес. Нека, в което вече не се съмнявам, направи това един от акцентите на предстоящата си предизборна агитация. Нека дори търси отговорност в рамките на съществуващите закони. Но нека не иска договореностите – добри или лоши - които вече са официален факт, да бъдат преразглеждани чрез нещо толкова задължаващо самите нас (но само самите нас!), каквото представлява един референдум.

Тези добри или лоши договорености са вече твърдо приети от партньорите ни в Европейския съюз. Такива са реалностите. Няма защо да крием – до голяма степен това, че реалностите са такива, вероятно се дължи както на наши грешки, така и на конкретни икономически интереси на държави, които вече членуват в ЕС, а също и на чисто политически и донякъде пак популистки фактори, какъвто е съобразяването с общественото мнение в тези страни. Причините за съществуването на една реалност, обаче, не правят реалността по-малко реална. Тогава?

Нима някой от големите мозъци на левицата е останал с погрешното впечатление, че някой или нещо е в състояние да накара ЕС да се съобрази с евентуалните резултати от един референдум, проведен в държава, която тепърва кандидатства за членство в него? Харесва ни или не, такава сила просто няма. Идеята, че чрез местен референдум можем да променим едно вече взето на европейско ниво решение е безумна – все едно да се мисли, че е било възможно и Берлинския договор да отменим с референдум навремето.

---

Продължава тук…