Политическата есен започна активно, напористо, с много полярни мнения, с дискусии доколко социологията е независима и надпартийна и кой най-сетне ще оправи нещата. И беше естествено да се получи именно така. Знаем още, че каквото и друго да се случва от тук нататък, каквото и да се говори, основания за него ще дават единствено предстоящите избори. Те като пътеводна светлина ще определят пътя на мнозина в общественото пространство, защото е ясно, че резултатите от тези избори ще положат началото на промени в съдбите на хора и партии, нали?

Който успее тогава, всъщност ще оцелее, който не се справи, няма да се размине само с разочарование... Така че през политическата есен, както и през есента изобщо започват настинките, кихането, кашлянето, главоболието, консултациите със специалисти, енергичното размятане на много правилни или дълбоко грешни диагнози, рецепти и предписания и предприемането на каквото и да било за подобряване на състоянието.

Всъщност раздвижването доведе до сериозни дискусии за ролята и потенциала на социологията, за възможността да вярваме във всичко, което ни се предлага като идеи, проекти и резултати от проучвания, за свободата на словото, за развитието на икономиката, за уволнението на правителството и за желанието на хората изобщо някой да бъде освободен, или ангажиран с идеята за общественото развитие и благополучие. Раздвижването доведе и до логичния извод, че в днешни времена и в света, който обитаваме електоралното пространство е заселено от хора, които не се интересуват толкова много от идеологии и убеждения. Тях ги вълнуват съвсем други – много по-всекидневни и земни неща, като например: за закуска да има корнфлейкс и яйца с бекон, жилището им да е добре осветено, отоплено и да няма проблеми с водоснабд яването, когато планират екскурзия, авиокомпанията да не фалира в последния момент, туроператорът да не се окаже без лиценз, а цените за пакета да не скочат непредвидено. Интересува ги да имат работа и тя да е добре платена, ако им се наложи да търсят правосъдие, да го получат в разумни срокове и от обективен и независим съд, и ако са тръгнали на среща с приятели, вместо на предвиденото място, да не се окажат в някоя болница, като невинни жертви, случайно попаднали на пътя на организираната, добре защитена и винаги невинна престъпност.

Повече от естествено е, когато сме такива, идеологията на една или друга партия, да не се нарежда сред първите причини да се стряскаме насън и да вдигаме високо кръвно налягане. Затова започналото, а и предстоящото говорене на политически теми е просто необходимост за участниците в процеса и подправка към вкуса на националната гозба, но със сигурност не е част от битовата реалност на хората.

Част от тази реалност могат да бъдат други – съвсем различни неща. Да речем, част от нея е това, че Държавен фонд „Земеделие” предава в Прокуратурата 101 случая с констатирани нередности в проекти, финансирани по европейската програма САПАРД. Не един, не два и не три случая, а сто и един! Каквото и да коментираме, това вече е обощение на част от живота, който водим и диагноза. Ако нередностите съществуват така необезпокоявано и в пълен комфорт години наред и ако за тях елегантно се сещаме много след всякакви доклади, мерки и порицания, за каква идеология може да става дума и за каква реалност? В такъв случай вероятно се говори единствено за диагноза..

А напоследък, докато обясняваха кой какъв е в публичното пространство, специалисти допълваха възможните лекарства. Научихме, че сред цялото разнообразие от лечебни средства /либерални, националистически, десни, леви, супер-смели или ретроградни/, имало един широкоспектърен антибиотик, който привличал хората от всички партии, лекувал всичко и бил повсеместно препоръчван, за да се справи с последствията от вируси, наследствени заболявания, дребни сезонни неразположения или заболявания на централната обществена нервна система..

Покорно благодаря на специалистите за доброто предложение! Но както и мнозина други наоколо, мисля, че един широкоспектърен антибиотик не може да ни избави от всичко, не може да промени живота ни, не може да въведе правила и не може да организира и контролира тяхното спазване. Независимо как се казва той: веднъж е Царят, друг път – Командирът, а напоследък упорито твърдят, че Супермен ще свърши най-добрата работа.

Няма причини да ми обясняват, че всички здравни специалисти предпочитат този антибиотик и че всички пациенти прибягват до употребата му, както и няма причини да ме убеждават, че тази употреба е ефикасна в сто процента от случаите. Защото широкият спектър на обществените проблеми започва със съмнения за фалшиви оферти по проекти, финансирани по САПАРД, , продължава със съмнения, че исканите от бенефициенти субсидии обикновено са по-високи от средните пазарни цени към момента, преминава през контейнерите за боклук и завършва с въпросите, свързани с престъпността и корупцията, със законите, тяхното спазване и нашето бъдеще, което в крайна сметка зависи от това.

И съм абсолютно сигурна, че толкова много заболявания с един антибиотик не могат да бъдат ударени. Макар, че в богатия си опит на български пациент многократно съм се сблъсквала с феномена на зависимия препоръчващ. Той е склонен за всичко от сърбежи до инфаркт да изписва едно и също лекарство по една единствена причина, че има добра уговорка с представителя на въпросното средство. А дали става дума за медицина, политика, обществен живот или лични лидерски планове, когато добрата финикийска уговорка решава нещата, всичко друго придобива второстепенна важност.

И в тази изключително интересна ситуация, когато ние изобщо не сме сигурни, че имаме нужда от антибиотик, но за сметка на това отвсякъде и непрекъснато ни повтарят, че точно този е изключително нужен, ефикасен и широкоспектърен, британският вестник „Гардиън” отново се намеси в международното говорене, за да ни припомни как точно живеем.

В обширна статия, посветена на българските проблеми с престъпността и корупцията, видяхме обобщението, че корупцията е начин на живот за голяма част от българите и че естествените очаквания за нас са политиците ни да са корумпирани. Да очакваш представителите на властта да не са корумпирани е все едно да очакваш да спрат да дишат, казва пред "Гардиан" дипломат. Впрочем, не знаем кой е той и дали съществува, но предполагаме, че и той има нужда от някакъв антибиотик /специалисти да решат дали широкоспектърен, или не/.

А всъщност... от такова лечение ли имаме нужда? Имаме ли нужда винаги, когато някой отвън започне кампания, да се хващаме за косите, да се тюхкаме и вайкаме колко всичко е непоправимо и безобразно и да търсим лечение, напълно забравили първо да подложим на съмнение чутите думи, после да потърсим доказателства за казаното и чак накрая да се втурваме към изпълнение на чуждите предписания? Защото не винаги и не всички са обективни и добронамерени, нали?

Питам се и друго: имаме ли нужда и от това, което вече започна: различни хора да влизат в своите малки лични войни, или в своите големи партийни битки, скрити зад щитовете на националните проблеми и забучили на копието си оправданието, че всичко е в името на общата кауза?

А ние - Народът като герой от мултипликационен филм методично да въртим глава подир топката и със зяпнала уста да наблюдаваме кой на кого я прехвърля и от кого ще я получи... Нима имаме нужда от това?

И хвърляйки топката, всеки ще ни разказва, че така не може и че той ще поправи нещата. Ще размаже корупцията, ще ликвидира престъпността, ще въведе правила, ще следи за спазването им... Интересно защо Той? Интересно, не може ли всички? Не може ли всеки от нас да има грижа за нещата, които се случват и за онова, което предстои? И не ни ли писна да се изживяваме като пациенти вместо да бъдем граждани?

Така че, уважаеми специалисти, аз лично отказвам да пия широкоспектърен антибиотик, независимо как се казва той, кой точно ми го препоръчва и каква реклама му прави! Сигурна съм, че като начало лечението трябва да започне с чист въздух, свободна мисъл, неотровена от ничии лични каузи и с убеждението, че нашият живот не е аптека, в която ти пробутват хапчета, а е добра възможност нещата да се случват и че всеки от нас има отговорност това да става по най-добрия начин, което ще рече: отговорност към своята съдба и към съдбата на държавата!
Даниела Иванова
водещ на предаването “Позиция”
Радио Варна