Възможно ли е увеличеният обем на инвестициите в енергийния отрасъл да е сред основните причини за аварийното поскъпване на тока в България? Защото точно това излиза от мотивите за поредното юлско повишение на цените на най-масовата енергия с нови 20%. Представените калкулации за цените на тока и аргументите към тях недвусмислено сочат, че инвестициите увеличават разходитена енергопроизводителите, защото като повечето капитални вложения в България и енергетиката инвестира на кредит. На световния капиталов пазар цените на кредита са на най-ниските нива в историята. Но българските банки нямат нищо общо с този пазар и в уютната оранжерийна обстановка на личния им български финансов пазар, те поддържат нива на кредитните лихви между 12 и 17%. Е, енергийните дружества като привилегирован потребител на огромни обеми кредит получават по-добри условия, най-често към 10% ефективна годишна лихва. Така разходната сметка на енергетиците се товари с 1/10 от всички инвестиции, финансирани с кредит. Отделно разходите се качват с увеличените амортизационни отчисления върху нововъведените енергийни мощности и административни екстри. А колкото повече машини и сгради имат, толкова повече неща им се налага да ремонтират, върху по-голяма балансова сума плащат данък сгради и такси за смет. Както е известно, поради чудесата на разходо-покривния принцип приет от неукия наш законодател като база на цените на електроенергията, колкото повече разходи имаш, толкова по-голяма печалба ти се полага. Доказваш 10 лев разходи, слагаш 8% "нормативна печалба" и печелиш 80 стотинки. Но ако разходите ти са вече 100 лева, печалбата скача пропорционално на 8 лева. Колкото повече разход - толкова повече печелиш. Интересното е, че нормалната логика на пазара е точно обратната - цената на масовата стока е ясна и е определена на пазара. Който може да я произведе с най-малко разходи, печели най-много. Ако едно производство е неефективно и пазарната цена не покрива разходите му, то безмилостно се затваря. А инвестиции се правят не за да се увеличат, а за да се намалят разходите. Защото се влагат пари за нови, по-прогресивни технологии, с които същата стока се произвежда по-евтино. Ако бяхме пазарна икономика, както честичко обичат да се хвалят партийните и държавни ръководители на страната, рекордните инвестиции в енергетиката през миналата година трябваше да са намалили производствените разходи за тока и пазарната му цена да остане поне неизменна. Грижовният български законодател обаче е предвидил здрава защита срещу пазара в енергийния отрасъл. Тя се крепи на два стожера: принципа за единствения купувач и принципа за индивидуалните цени. Първият забранява всяка конкуренция. Никой производител не може да си избира сам потребителите и да им продава пряко, защото така ефективният и по-близък (с по-малко загуби от пренос) доставчик ще може да конкурира с по-ниски цени братските енергийни производители. Вторият антипазарен принцип задължава единствения купувач да купува тока, произведен от всеки производител не по единна цена (както бихме очаквали за масова и еднородна стока като тока), а по правилото "всекиму според разходите". Колкото си по-ефективен, колкото по-евтино произвеждаш - толкова по-ниска цена вземаш за продукта си. Ако си нагъл, с раздути разходи и ловък в процеса на договарянето, вземаш по-висока цена и печелиш повече. Потребителят плаща целия масраф безропотно. Той няма къде да мърда, защото единственият купувач е и единствен продавач на електроенергия. Антипазарът естествено надува ненужни инвестиции и разходи.
Ненужно е всяко пилеене на средства, което не води до поевтиняване на продукта или повишаване на качеството му. Точно те, антиинвестициите, инвестициите-разход бяха една от главните причини за фалита на тоталитарната икономика. Прословутата най-мащабна в българската история инвестиционна програма от 1980-85 г. наистина настрои една "втора България", но толкова неефективна и неконкурентоспособна, че никога не успя да върне борчовете си. Така вместо да ни изстреля в челото на индустриалните нации подобно на инвестиционните програми, които знаем от историята на Корея, Малайзия, Сингапур и другите азиатски "тигри", нашата програма за антиинвестиции ни напъха за десетилетия в дълговото блато. Още я плащаме. В бъдеще ще си плащаме и за енергийните инвестиции. Въпросът е само дали ще спечелим от тях или ще носим чиста загуба. И египетският селянин е плащал за инвестициите на фараона. Едни от тях - за строежа на канали, превърнали нацията в лидер на тогавашния свят. От другите - за пирамиди, не е знайно да е спечелил някой, освен крадците на антиинвестирани златни предмети. Та разликата между инвестиции и антиинвестиции се оказва доста тънка и неуловима. Разликата е само в разумността на вложението.

Емил Хърсев д-р ик.
В-к ”Сега”, 31 март 2003 г.