Отговорът ми за България започва с въздишка, не става така, както ни се иска да бъде. Една страна,в преход, чиито граждани много бързо учат, но по най-трудния и скъп начин, каза в интервю за БГНЕС Андрей Иванов, политолог и журналист, който от 9 години работи в регионалното представителство на ПРООН за централна и Източна Европа в Братислава.

Може би това беше неизбежно и нетният резултат от прехода далеч надминава очакванията ни, а от друга страна сравнявайки с другите страни от централна Европа, от новите членки на ЕС в някои отношения сме доста назад. Може би в това има и доза оптимистично послание.. Това можеше да се очаква, както писа моя колега Румен Аврамов, като се има предвид историческата позиция на България, не последните 20 години, а последните 100, а може би и повече години, но в крайна сметка резултатът е налице. Ние сме в определена ситуация и политически и геополитически – ЕС, НАТО, някакви рамки, които са дългосрочни, които са оптимистичната страна на цялата история. Доколко ще бъдат оползотворени тези възможности, ние сме тези, които трябва да го направим дотолкова доколкото тези рамки дават това. Това зависи от нас, но не винаги ни се отдава, подчертава политологът.

Трудно е да се сравняваме с другите балкански страни, въпреки големите прилики, разликите са доста по-големи и те надделяват. Според мен основното различието, например, другите страни като Сърбия, Хърватия са много по-целенасочено сплотени като държавност, като нация. Някак си ние се оказахме, отново предопределено в исторически план беше предопределено по някакъв начин много по-индивидуално ориентирани. Всякакъв намек или сянка за егалитаризъм или общностни рамки или ценности се възприемаше и продължава да се възприема с изключителна подозрителност. В това отношение Сърбия е доста по-различна държава или нация. Същото важи и да Хърватия, от друга страна – ние, слава Богу, не преживяхме Гражданска война или други разцепления.

Всичко това си има плюсове и минуси. В по-дългосрочен план такъв сорт катаклизъм дали има положителни или отрицателни влияния върху нацията ще покаже историята. Но аз повтарям българите се заформят като едни закоравели индивидуалисти, които трудно биват вкарани в една обща или колективна общност, както искате я наречете в исторически или политически контекст рамка. Ние сме царе да не признаваме рамките – даже като се огледате във всекидневието си вероятно и това го вижда всеки, който идва от вън. Това също има своите плюсове и минуси. Аз непрекъснато повтарям нещата не са нито черни, нито бели. Важното е да се идентифицират онези елементи, които могат да бъдат фундамент за нещо друго. Тази форма на индивидуализъм може да бъде използвана изключително благодатно, стига да се даде простор за реализация на този индивидуализъм, убеден е Андрей Иванов. Но трябва да има, как да го нарека, всъщност трябва да има някакви правила. Индивидуализъм плюс правила, може би това е най-прекрасното нещо на света.

И може би винаги чашата е наполовина пълна, а не наполовина празна. Това е друг характерен момент защо ние винаги гледаме чашата за наполовина празна, защото стремежът навика или по-скоро инстинкта да се разглежда само лошото и то е продиктувано от това, което се случваше и продължава да се случва последните 20 години. Имам усещането, че България беше една от тежките страни по отношение на преход в Централна и Източна Европа. Има и по-тежки случаи, но те се определят чисто географски - колкото по-на изток, толкова по-тежко и колкото по-дълъг е бил периодът на прекъснатост на историческата памет, толкова по-трудно тя се възстановява. Ние не може директно да се сравняваме със страни като Полша, Чехия, Словакия, макар че бихме искали. Това не може да стане механично. Историята не започва от 1944, когато всички бяхме вкарани в общата казарма, а тя има много по-дълги и дълбоки корени. Има много голямо значение дали си бил провинция Австро-Унгарската или Османската или Руската империя, прави сравнение политологът.

През тези години все тръгва нещо и не е ясен финалът, казва Андрей Иванов в отговор на въпрос дали казаното от него преди 13 години през 1997г., че началото е добро, но какъв ще бъде финалът / интервю с него малко след 4 февруари 1997г.-бел. ред./. Финалът никога не е ясен, това е може би една от особеностите на България и българския народ. Някак си дълго витаеше това за предопределен добър финал като в холивудски филм. Няма как да не е добре на края. Има как да не е добре – вероятно е финалът да не е благоприятният. Може да бъде и зле, да бъде много по-зле, т.е. нещата са многовариантни. Освен това е важен и контекстът, в който се развиват процесите в България и в света, подчертава политологът. Виждате какво е ЕС, какво е еврото. Ние започваме преговори за присъединяване, когато ЕС е едно, влизаме, когато той е нещо по-различно, в момента той е нещо трето. Какво ще бъде след няколко години – има различни хипотези. Те са също с различна доза на вероятност. Същото е и с еврото – започва с едно, после се развива, сега става нещо съвсем друго. Така, че финалът не е никога предопределен.

Според мен е важна посоката и проблемът в случая с България е, че посоката не винаги е била такава, каквато бихме искали да бъде. През 1997 г. тя беше в една ясна логична рамка, вписваше се и в политическите и в икономическите процеси в това, което ние номинално заявяваме като ценност, припомня Иванов. После започнаха някакви моменти на люшкане, позиции насам-натам и непрекъснато се борим със самите себе си, като че ли сме шизофренно раздвоени в това отношение или лявата част надделява над дясната или горната над долната без всякакви ценностни централни атрибути. Мисля, че едно добрите постижения през тези години е, че тази шизофренност постепенно намалява в тази вътрешна раздвоеност, но тя все още е налице. Другото, което не бива да забравяме и непрекъснато и то някак си излиза на повърхността е, че ние все чакаме някакви чудеса.Те не се случват, няма чудеса на този свят – нито по отношение на политика, нито по отношение на икономика. Ние все чакаме някой да дойде и да оправи нещата – не става, категоричен е политологът.

Дано започва някакво отрезвяване, защото и през 1997 г., както и във всички тези цикли очакванията са изключително големи и очакванията за спасител непрекъснато се появяват на повърхността. След което настъпва разочарование и поредното очакване на месия и спасител. Но за сега аз съм все още оптимист, заключи Андрей Иванов. /БГНЕС