Тероризмът е специфична, политически мотивирана форма на насилие, непосредствено свързана с осъществяването на определени политически цели, съчетавани нерядко и с религиозни каузи. Терористичните актове се извършват не единствено в името на цялостна политическа платформа, но и по конкретни поводи, срещу конкретни обекти от локален или регионален характер, както и срещу конкретни лица, олицетворяващи определени институции или общности. Днес съвременните терористи са обучени военизирани групи, които разполагат с военни бази и в повечето случаи получават правителствена поддръжка.
От втората половина на XX терорът се утвърждава като един от най-бруталните и жестоки методи за политическа борба и дестабилизиране на държавата и обществото. В този смисъл терористичният акт е важен не само сам по себе си, а и като предизвикан обществен резонанс. Ето защо, публичността на терористичната дейност е неразделна част от стратегията за сплашване, манипулиране и контрол на обществените процеси, институциите и отделните личности.
От 60-те години на миналия век формите и методите на тероризъм претърпяват различни трансформации. В арсенала на терористичната практика взривовете са най-употребяваният метод, но вземането на заложници е може би с "най-висока ефективност" - създава се реална заплаха за живота на реални хора, чиято трагедия става достояние на обществеността в реално време, драмата по спасяването на техния живот има по-силно психологично въздействие, а отговорността за оцеляването на заложниците се "разпределя" между властите и терористите. Според статистиката за такива кризисни ситуации, голяма част от нещастните случаи са резултат от опитите на службите за сигурност да предотвратят инцидента чрез оперативно-бойни действия.
В много страни се прилага "твърда" политика срещу правене на отстъпки на терористичните искания и са приети различни държавни и междудържавни закони в тази област. Поради това идеята за водене на преговори с терористите на пръв поглед изглежда несъвместима с тази политика. Анализите обаче показват, че това съвсем не е така. В случаите, когато са взети заложници, преговорите между терористите и органите за сигурност са единствената алтернатива на използването на сила. Ангажирайки се с воденето на преговори, органите за сигурност използват определени психологични прийоми и тактики за психично сломяване на терористите и убеждаването им да се предадат по мирен начин. В крайна сметка целта е да се избегне смъртта, независимо дали става дума за заложниците, служителите или самите терористи. Дори и да не успеят да убедят терористите да се откажат от намеренията си, изчакването (печеленето на време) е изключително необходимо за подготовка на тактически групи за бойно пресичане на инцидента.
От друга страна терористите, които са взели заложници, също са заинтересовани да водят преговори, дори и при деклариран отказ от това. Макар, че за терористи "камикадзе" това важи в по-малка степен, те все пак ще се чувстват по-удовлетворени от проточване на ситуацията, което обслужва тяхната политическа платформа или собствени интереси и им дава шансове да оцелеят. Още повече, когато терористите вземат заложници, те целят да привлекат вниманието на много по-широка аудитория, отколкото само на жертвите, органите за сигурност и правителството. Продължителният инцидент и процесът на преговори им дава именно тази възможност, включително и шанс да привлекат "симпатии", с някои свои действия (Напр. освобождаването на децата, болните или чужденците).
Инцидентите с вземане на заложници представляват кризисни ситуации, в които участниците (терористи, заложници и анти-терористи) са подложени на огромно напрежение. От тази гледна точка могат да се откроят три основни фази на протичане на инцидента - шокова, стабилност и изтощение.
Сред основните фактори, влияещи като цяло в ситуациите с вземане на заложници, са времето и напрежението. С течение на времето се повишават всички основни човешки нужди - биологични и психологични.
Със започването на своята акция терористите очакват, че предизвиква у жертвите си нужния страх и че поне в началото заложниците ще са дистанцирани и враждебни. Известно е обаче че, независимо от какви мотиви се водят или от каква националност са, терористите в началото на инцидента (шоковата фаза) също са овладени от силен страх.
Колкото по-дълго се удържи фазата на стабилност, толкова по-големи са шансовете за благоприятен изход.
Съществен въпрос е за колко време терористите ще се убедят в безсмислеността на своите действия и ще бъдат склонни да се отклонят от намеренията си. Факторите, които биха удължили времето са:
· Терористите използват медикаменти за стимулиране на жизнените функции;
· Сменят се, когато някой се измори;
· Имат силни и трайни мотиви за това, което правят;
· Имат предварителна подготовка;
· Членове са на една организация;
· Големината на групата от терористи.

Стресовата ситуация би могла да предизвика и един друг феномен, който има парадоксален характер. С течение на времето между терористи и заложници би могло да се установи специфичен вид емоционална зависимост, позната като "Стокхолмски синдром". От психологическа гледна точка той се изразява в следните реакции: заложниците започват да изпитват положителни емоции към терористите; заложниците започват да изпитват отрицателни емоции към органите за сигурност; терористите започват да изпитват известна симпатия към заложниците.
Разбира се това е възможно при положение, че похитителите не се държат зле със своите жертви.
По-голямата част от заложниците преминават през приблизително сходна поредица от психологически събития, която най-общо изглежда така: отричане на случващото се (отричане на факта, че си заложник); заблуди за спасение; създаване на някаква заетост (работа) за подобряване на положението си в ситуацията. Връзката между заложниците и терористите може да се развие след това.
Заложниците биха имали по-големи шансове за оцеляване, ако успеят по някакъв начин да излязат от анонимност като разкажат на терористите как се казват, какво работят, нещо за семейството, децата, ежедневните си проблеми и т.н. , тъй като психологически е по-трудно да бъде упражнено насилие върху познат човек. Трябва да се има пред вид, че първата фаза на терористичния акт е най-критична както за терористите, така и за заложниците. В тази фаза най-правилната тактика е безпрекословно да се изпълняват указанията и заповедите на похитителите, за да могат те самите да почувстват по-бързо, че установяват контрол върху ситуацията и да започнат да действат по-рационално.
Когато хората бъдат насилствено ограничени във времето и пространството, когато бъде застрашено физическото им оцеляване, могат да бъдат очаквани прояви на различни психични и социално-психологични феномени, разкриващи най-тъмните и ирационални страни на човешкото съзнание. В този смисъл, хората, попаднали в ролята на заложници на терористи, трябва да се опитат да съхранят вярата си в общочовешките ценности, да запазят самообладание и да генерират социална подкрепа спрямо другите заложници от групата.
Независимо от своя конфликтен характер, терористичният акт с вземане на заложници, предполага установяването и развитието на отношения или взаимодействия между терористите и заложниците. От психологична гледна точка, а и според примерите от практиката, това е реалната основа , върху която трябва да се гради стратегията за успешно разрешаване на кризисната ситуация.

ДНЕС +