Ана Пападопулу завършва НАТФИЗ през 2000 г. През 1997 г. дебютира с ролята на Ана в “На дъното” по М. Горки в Народния театър “Иван Вазов”, където е и до момента. Носител на наградата за млади театрални дарования “Иван Димов” през 2000 г. Както и актрисата Снежина Петрова, Ана Пападопулу участва в три спектакъла от афиша на Международния театрален фестивал “Варненско лято”, които могат да бъдат гледани утре (“С любовта шега не бива” от 20 часа на основна сцена), на 8 и 9 юни (“Домът на Бернарда Алба”) и на 10-и и 11-и в “Пушката ще гръмне след антракта”.

- За начало бихте ли казали няколко думи за себе си?
- Казвам се Ана, пише се с едно н. Участвам във фестивала “Варненско лято” с три спектакъла на Народния театър “Иван Вазов” - първият е “С любовта шега не бива”, вторият – “Домът на Бернарда Алба”, и третият – “Пушката ще гръмне след антракта”. Може би трябва да кажа и кои са режисьорите, съответно - Мариус Куркински, Възкресия Вихърова и Стефан Москов.

- Кой от тези спектакли Ви носи най-голямо удовлетворение като актриса?
- Никога не бих степенувала ролите си или спектаклите, в които участвам. Навсякъде участвам на 100 %.

- Говорите като истински професионалист, но не е ли позволено все пак да имате някакви пристрастия?
- Розет в “С любовта шега не бива” беше роля, която беше по-различна за мен като актриса, защото за първи път ми се довериха да изиграя един по-характерен образ. В този смисъл провокацията за мен беше голяма. Но това не значи, че не съм била провокирана в другите спектакли. В “Домът на Бернарда Алба” играя Адела, един изключително сложен образ, а Възкресия Вихърова е един изключително модерен и различен режисьор, който провокира в мен съвсем различни емоции, начинът на работа беше абсолютно различен от този, който досега бях срещала. А това, че Стефан Москов ме покани... Всъщност “В пушката ще гръмне след антракта” аз влязох да замествам колежка (бременната Радена Вълканова, б.а.), която излезе в отпуска и за мен беше голяма чест той да ми повери тази роля, защото аз съм гледала почти всички негови представления, правени в годините, в които аз вече съм се занимавала с театър и съм се интересувала, и никога не съм предполагала, че ще имам късмета да работя с него. Ето че сега това нещо се случва. За мен беше много провокиращо и интересно с две репетиции да вляза в един спектакъл, на чиято премиера аз присъствах и благородно завиждах на колегите си, че играят. Беше страхотно!

- Можеш ли с по една дума да опишеш персонажите, които изграждаш в тези три представления?
- Розет е млада селянка, която става жертва в един любовен триъгълник, в “Домът на Бернарда Алба” играя най-младата дъщеря на Бернарда Алба, най-непокорната и влюбена в Романо, както и всички останали сестри, но единствената, която се опълчва на майка си и в крайна сметка, както и Розет, умира. Третият спектакъл е един колаж от Чехови разкази, пиеси. Там играя няколко образа и представлението просто трябва да се гледа.

- Ако може да се върнем малко по-назад във времето, как стигнахте до театъра и решихте, че това е нещото, което искате да правите? В допълнение и нещо за фамилията си, откъде идва?
- Една среща с един изключителен човек - актрисата Ани Петрова - беше решаваща за това да се занимавам с театър. Тя ме убеди, че трябва да кандидатствам в академията, тогава приемаше проф. Данаилов, бях приета в неговия клас. Изцяло тя ме подготви за кандидатстването ми и всъщност благодарение на нея се осмелих да се явя на кандидатстудентски изпити. Иначе съм родена в семейство на стоматолози, всичките ми роднини са медици, сестра ми също е стоматолог; никой никога не се е занимавал с театър, с изкуство, дори не е имало и някакво по-специално отношение към театъра или киното. Фамилията идва от моя дядо, бащата на моя баща, който е грък, гръцки политемигрант в България.

- Как се чувствате на “Варненско лято?”
- Много хубаво. Ние всички актьори много обичаме да идваме на този фестивал, това е единственият реален фестивал в България, без да обиждам другите. Реален - в смисъл на условия и комфорт, който се осигурява на спектаклите и на актьорите, участващи в тях.

- За кой път участвате във фестивала?
- Може би за шести или седми път; даже бих казала - за осми, защото съм гостувала от страна на театър “Сфумато”, където играех като студентка в две представления, гостувала съм с Театър 199, с Народния театър много пъти. Това е поредното ми идване тук в рамките на фестивала.

- Как се справяте като млада майка с толкова много ангажименти в работата си?
- Много е трудно от гледна точка на времето, което никога не стига. Но иначе е прекрасно и съветвам всичките си колежки да родят по-рано, защото с времето става все по-трудно. Заблуда е, че не може да си майка и да не си отдаден в работата си. Мога да кажа само, че това е единственото смислено и прекрасно нещо в света - да имаш дете.

- Вие сте млада актриса и големите завоевания в театъра са още пред Вас, кои са ролите, които Ви се провиждат от време навреме, има ли такива, които непременно искате да изиграете?
- Не. Може би съм имала късмета винаги да играя ролята, която съм искала да играя. Не съм се чувствала ощетена да получа роля, която е компромис за мен и не ми е интересна; винаги съм играла това, което съм искала да изиграя, и в този смисъл не ми е липсвало нещо.

- Ами ако не става въпрос за роля, а за тип театър, жанр?
- Да, бих искала да опитам да изиграя нещо характерно комедийно.

- А как се виждате в ролята на една Елисавета Бам например?
- Много е важно кой е режисьорът, който стои отсреща, екипът, който прави спектакъла - това е решаващо за мен дали ще приема ролята. Разбира се, драматургията е нещо много важно, но все пак хората, с които работя, сме създали някаква общност, във времето се връщаме един към друг и пиесите, които режисьорите избират, са пиеси, които на мен ми допадат. Сигурна съм, че ако човекът, който стои срещу мен, е сериозен, няма да има значение...

- Някакъв нов филм с Ваше участие задава ли се?
- Предстои - през октомври започват снимките на нов български филм, чийто режисьор е Стефан Командарев. Също и премиерата на “Дон Жуан” на Александър Морфов в Народния театър, която ще бъде в началото на новия сезон.

- Колко филма имате вече зад гърба си?
- Два български кинофилма (“Писмо до Америка” и “Опашката на дявола”), един в Италия, няколко чужди кинопродукции, снимани в България, но не са заглавия, които се популяризират у нас, и може би пет или шест телевизионни филма за БНТ.

- Проф. Васил Стефанов, директорът на Народния театър, спомена, че има “два кръга на ангажираност” в театъра - млади режисьори, които избират да работят с млади актьори, и по-възрастни, които пък работели предимно със своите връстници. Какви са твоите наблюдения отвътре, има ли някакъв конфликт?
- Аз не съм докрай съгласна да се твърди, че има някакъв конфликт; даже бих казала напротив. Във всеки спектакъл, в който съм участвала, по-зрялото поколение актьори винаги са стояли 100 % зад гърба на младите. Аз съм получавала 100-процентова подкрепа от актьорите, с които съм се засичала в едно представление - Валентин Ганев, Мария Кавърджикова, Руси Чанев, говоря за това поколение, ето сега и с Цветана Манева, това са титани на българския театър.

- Проф. Стефанов може би имаше предвид затворените кръгове около отделните режисьори, работещи в Народния театър?
- Да, има режисьори, когато идват в Народния театър работят само с едни актьори, с едно по-зряло поколение. Друга група, като Мариус Куркински, Явор Гърдев, Александър Морфов, в 90 % от разпределението си вземат младата част от актьорите на театъра, но винаги и двама-трима утвърдени.

- Това означава ли, че има и две публики?
- Аз не знам кой гледа в салона, защото, като светнат прожекторите, ти не виждаш никой, ти си изолиран. Бих казала, че театралната публика е просто театрална публика.

- На пресконференцията за представлението (“С любовта шега не бива”, б.а.) стана въпрос за добрата традиция на психологическия театър в Америка, откъдето идвала и добрата, стегната игра на актьорите в киното. Как Вие усещате тази разлика - пред камерата, и в салона; още повече Вие сте едно от новите лица у нас, за които не е проблем нито едната, нито другата “сцена”?
- Надявам се да не е проблем. Много е различно да се играе в театър и да се играе пред камера, и е смешно да се коментира изобщо. Относно психологическия театър аз смятам, че всеки млад актьор е в състояние да седи на мястото си на 100 % и да не изглежда нелепо, както и пред камера, където в едни може би 80 % решаващата роля е на режисьора, който седи на монитора и вижда какво правиш, и там за щастие има дубли.

- В академията учи ли се въобще как актьорът да стои пред камера?
- Не, в академията въобще актьорско майсторство за кино не се учи и не се говори за това нещо. Може би единственият преподавател, който ми е обръщал внимание на това как се играе пред камера, е моя учител Стефан Данаилов, който все пак като един истински реализирал се актьор има опита и от тази си позиция той споделяше с нас.