- Официално българската антикомунистическа опозиция започна да се структурира след 10 ноември 1989 година, макар че дисиденти и дисидентски структури все пак имаше и преди тази дата. Бяха ли готови тогава несъгласните с режима да реагират адекватно на ситуацията?
- В по-голямата си част българското дисидентство страдаше от липса на антикомунизъм. Заиграването на българското „дисидентство” с БКП, а след това и с БСП бе историческа слабост и грешка, за които плащаме до днес. Днес вече не е тайна, че в България имаше и „назначени” дисиденти. Те разпиляха огромната обществена енергия. В началото бе важно несъгласните с режима да бъдат заедно, обединени и да не се оставят да бъдат манипулирани от силните тогава структури на Държавна сигурност и партийния апарат на БКП. В този смисъл, създаването на коалицията СДС бе необходим политически ход.

- Кои бяха основните капани, в които тогавашните демократични сили попаднаха и кои бяха избегнати?
- Първият капан бе самият перестроечен, руски, модел на промяна. Той предполагаше диалог и разбирателство с катастрофално управлявалата БКП. Навлезе се в процедура на безкрайни разговори, псевдоспоразумения, които изтощаваха силите на опозицията и даваха възможност на комунистическата партия да се изправи на крака. Друг капан бяха „кадрите”.

Бившата Държавна сигурност бе внедрила свои кадри във всички опозиционни организации. Те работеха в две посоки – овладяване на ръководствата на тези организации и създаване на конфликти и напрежения вътре в опозицията. Трети капан – идеята за Велико народно събрание и изработване на нова конституция.

В период, когато страни като Полша, Унгария, Чехия правеха икономически реформи, привличаха инвестиции, ние се занимавахме с приемането на нова конституция, която бе толкова нова, че днес вече е стара и плаче за генерален ремонт.

Четвърти капан – участието на членове на СДС в коалиционно правителство заедно с представители на БСП (правителството на Димитър Попов). Пети – превръщането на СДС в партия. Благодарение на СДС през 1991-1992 г. демокрацията у нас победи с малко, но завинаги.

И пак благодарение на управлението на СДС в периода 1997-2001 г. избягнахме най-голямата опасност – оставането извън НАТО и ЕС.

- Какво липсва на днешната българска десница, което вие тогава имахте?
- Духът на единството и обединението, който тогава бе доминиращ в опозицията. Тогава СДС успя да обедини 16 партии и обществени организации и на изборите хората гласуваха за всички тях с една синя бюлетина. Ние имахме и силата и волята да направим това обединение – с взаимни компромиси, отстъпки, в името на България и голямата кауза – демокрацията.

Днес дясната опозиция има много „лидери”, истинска Лидерландия, но няма сила и воля за обединение. И по този начин лишава не само своите избиратели, но и всички хора в България от по-добро управление. И още - липсва честност, морал, безкористност – ценности, които определяха нашите действия в началото. Вихри се партийната партизанщина и преследването на личния келепирец. Липсват и лидери с обаяние, излъчване.

- Според повечето социологически проучвания, един сериозен сегмент от българските избиратели продължават да определят себе си като “десни”. В същото време така наречените класически десни партии се радват на по-скоро символично одобрение. Как си обяснявате това?
- Дясното се саморазби. Надделяха личния егоизъм, икономическите интереси. Основната политическа грешка бе трансформирането на СДС от успешна коалиция и национално движение за промяна в командно-административна партия. След това – разминаването между думите и делата, лидероманията, братоубийствените боричкания, непрестанното лансиране на „нови десни проекти”. Това са главните причини за дистанцирането на хората. Българинът иска в десницата да види различна ценностна система и поведение.

- Вярвате ли, че политиката на СДС за повторно приобщаване на отделилите се по една или друга причина в миналото личности и формации, ще бъде успешна?
- По принцип политиката на единодействие, разбирателство и обединение е единствения спасителен шанс за дясното. Време е да си спомним, че абревиатурата СДС означава именно съюз на демократични сили. И всички, които се припознават като такива сили, могат да си подадат ръка в достатъчно широките днес рамки на СДС. Разбира се, при две условия – да не се изживяват като политически върхове и СДС да не се превръща отново в командно-административна, лидерска, партия.

- След 10 ноември основният противник на демократичните сили бе БКП, впоследствие станала БСП. Днес десницата отново сочи Социалистическата партия като свой главен опонент. До каква степен се е променила междувременно “Столетницата” през тези години?
- Козината е променена. Говоренето също. Но нравите, ах, нравите – не. Навремето комунистите лягаха и ставаха с принципите си – вярно, безумни от гледна точка на нормалните хора, но все пак – принципи. Днес – партията им е символ на тоталната безпринципност в политиката. Едно мислят, друго говорят, трето правят. Когато са в опозиция това не е толкова опасно. Но когато са на власт е направо трагично, катастрофално.

- Днес понятията “корупция”, “политически чадъри”, “срастване между власт и престъпност” и т. н. са като че ли отличителни за българската реалност, проблемите са очевидни както за нас, така и за европейските ни партньори. На този фон смеете ли да прогнозирате, че отново ще дойдат “хубави дни за българската демокрация”?
- Хубави бяха дните за демокрацията, когато с всеки нов закон, с всяко действие на изпълнителната власт, България възприемаше европейските ценности и се разделяше с комунизма. Днес за съжаление времето е нискочело. Пръкнаха се т.нар. политици-прагматици, които наистина най-прагматично уреждат най-напред себе си в живота. Като правило повечето от тях са излезли от шинела на БКП и ДС. И все пак аз не губя надежда и вярвам в добрите дни за България.