Влизайки в метростанция "Баундс грийн" на линията "Пикадили", се изненадах от многото хора. Часът беше около 8,40.

По това време обикновено влаковете са на всяка минута и народ по пероните не се задържа. Служителите ни обясниха, че всеки момент ще дойде метрото - имало малък проблем с токов удар на предната станция. Проклех се, че не съм излязъл навреме. Продължих да се проклинам, когато се качих в препълнения вагон.

На следващата станция - "Ууд грийн", пак се забавихме. Този път бяха отказали мониторите, които играят ролята на огледала за машинистите. Те се намират в края на перона, точно, където е кабината на спрелия влак. Понеже имаше много хора и вътре и на платформата, машинистите не посмяха да тръгнат и повикаха някой от станцията да помага.

Дали двете забавяния и пълните вагони не бяха знак да се откажа от пътуването? Тогава със сигурност не ги приех по този начин. Отлепихме към 8,50 ч. Никой от нас не разбра, че, докато сме пътували към следващата станция - "Търнпайк лейн" - 7 души са били убити на място и сто - ранени при мощна експлозия между "Ливърпул стрийт" и "Алдгейт ийст".

Четири станции по-нататък, преди да стигнем петата, спряхме в тунела. Намирахме се между "Арсенал", където е стадиона на едноименния отбор и "Холоуей роуд". Часът беше 2-3 минути след 9. И без това вече умирах от жега, но, когато спря вентилацията от отворените прозорци в двата края на вагона, направо започнах да се топя. Намирах се в средата на гъстата тълпа, притиснат до стената от грамаден червенокос шотландец, който не спираше да мърмори ругатни. Носът ми беше на не повече от пет сантиметра от гърба му.

Никой от пътниците нямаше представа, че само две станции по-нататък в девет без четири мощна детонация е разкъсала влак като нашия, убивайки 21 души и съсипвайки живота на хиляди други. Само на около три минути път пред нас - между "Кингс крос" и "Ръсел скуеър".

Някъде към 9,10 по високоговорителите ни се извиниха за забавянето и увериха, че правят всичко възможно да продължим.

Въпреки климатиците, съдържанието на кислород във въздуха бързо намаляваше. Замислих се за ситуацията: двайсетина метра под земята, в претъпкан вагон, заседнал в тунел, без никакъв шанс за измъкване.

Много неприятно.

Мислите ми подскочиха в посока клаустрофобия - още по-неприятно.

Никога не съм страдал от тази болест и отначало не разпознах чувството, което се надигна в гърдите ми. Паника. Потиснах я, разбирайки прекрасно, че именно тя би била най-страшното в момента. Сепнах се от ядосан глас:

"Престани да ми дишаш във врата! И без това ми е горещо!"

Беше добре облечен китаец, обърнал се към един от братята ни по съдба. Отговориха му с въпрос:

"Какво да направя, да спра да дишам ли?"

Погледнах си часовника - бяха минали само около 15 минути. Не ми се мислеше какво може да стане, ако останем пленници още толкова. Само ако знаех...

Някъде по това време машинистът съобщи, че напред няма електричество и очаква инструкции. Не било изключено да ни свалят от влака, за да отидем пеша до "Холоуей роуд". В този момент се зачудих дали да подхвърля иронично, че щом има ток за климатика и лампите, трябва да има и за двигателя. Отказах се в името да спокойствието.

Все още си мислех, че паниката е най-опасното възможно нещо в тази ситуация. Защото не знаех, че току що още 7 души са изгубили живота си близо до станция "Еджуеър роуд" на път за "Падингтън".

Може и да звучи шаблонно, но минутите наистина минаваха бавно. Влачеха се - проверявах редовно стрелките на часовника. Шотландецът пред мен не спираше да мърмори. Хората започнаха да събличат горните си дрехи. Един черен младеж хвана под ръка руса дама на средна възраст, която не можеше да диша и й помогна да си проправи път към прозореца в края на вагона. Младо момиче близо до мен затвори очи, бавно се свлече по затворената врата и седна на пода. Някаква студентка странно съсредоточено четеше учебника си. Странно, защото така и не прелисти страницата, на която беше заседнала.

---

Продължава тук...