Двадесет години след своето създаване ДПС си остава …една от многото български партии. Това твърдение може да шокира мнозина, но е ЗАЩИТИМО!
Въпреки, че малцина са тези които са наясно с истинските контури на това което е ДПС.
И много често всеки вижда това, което му е удобно!

Първата и най-коментирана в българскто общество теза е, че ДПС е ТУРСКА партия .
Ако си сложим ръка на сърцето, ще признаем, че повечето български партии са с далеч по – откровена външнополитичeска ориентация от тази на ДПС.

БСП например се възприема като партия на безпаметната русофилска любов. В определени случаи от националната ни история русофилството на българските комунисти стига до откровено предателство (смяната на имената на българите в Македония след края на Втората световена война).

Прозападната ориентация на СДС също не е тайна за никого. През годините СДС си сътрудничи с различни емблематични фондации от рода на «Конрад Аденауер».
Факт е, че благодарение на това сътрудничество и успешната дясна полтика провеждана от два последователни кабинета (на СДС и на НДСВ), България стана член на НАТО и ЕС.

ДПС обаче не изпитва необходимост да парадира със своите външнополитически пристрастия. Например по време на войната на НАТО срещу Милошевич позициите на ДПС и кабинета на СДС бяха практически еднакви.
Но това не пречи на ДПС да води, по отношение на споровете за големите енергийни проекти (Набуку,Южен поток,АЕЦ-Белене, Бургас-Александропулис), балансирана политика далеч от крайностите.

Всъщност няма нищо по нормално от това ДПС да има добри отношения с Република Турция. Ако друга, българска партия изпълняваше тази роля, по-добре ли щяха да бъдат защитени националните интереси на България?
Съмнително е! Като се има предвид с каква неприязън биват атакувани българите осмелили се да работят с ДПС, представете си, каква ще е омразата към онези, които демонстрират добри чувства директно към Турция.

С омраза обаче политика не се прави. Както и само с любов.

Каквото и да си мислим, че знаем или можем, Турция е факт не само от нашата история – Турция е фактор в света, в който живем. И независимо дали в обозримо бъдеще ще влезе в ЕС, пак ще бъде фактор, чието влияние далеч надхвърля границите на Балканите.
Тоест диалогът с Турция е необходимост! И ДПС е необходима част от българския политически пейзаж.

Втората широко обсъждана в българскто общество теза е, че ДПС е партия на властта!
Само по себе си това твърдение е типичен пример за лицемерие на цялото общество! Коя партия не се стреми към властта? И за какво изобщо съществува една партия, ако не заради отстояването на интерсите на своите гласоподаватели? В рамките на закона разбира се!


Третата теза обиконовено се сързва с дежурните за всяка българска партия подозрения(без икзлючение) за връзки с мафия и олигарси.
Тук най-добре е да се цитира Джулио Андреоти (7 пъти премиер на Италия и 20 пъти министър). На въпрос на италиански журналист за признаци на корупция в последното (седмо по ред) правителство на Андреоти, отговорът е многозначителен – «Всеки може да сгреши! Нима сред приятелите на Иисус не беше и Йуда?»
Ако в българската полтическа митология ги нямаше Андрей Луканов, «Орион», «Олимп», Славчо Христов, Овчаров, Премянов, и т.н и т.н чак до «Котарците», можеше и да повярваме, че точно лидерите на ДПС са практикуващите топ-корупционни практики в България. Обаче не са! На фона на гореизброените шампиони, всички останали(включително дежурните заподозрени от ДПС) могат само да мечтаят да се доближат до почетната стълбица на победителите.

За съжаление, след всичко написано, стигнахме до поредения само на пръв поглед парадоксален извод:
ДПС е типична българска партия.
И вероятно най-голямият и грях е, че НЕ е по … турска партия.
Защото в последните 20 години партите в съседна Турция демонстрираха много повече европейски дух, приложиха много по – успешни икономически решния на проблемите на страната си, подобриха многократно социлната действителност, в която живее турския народ и извисиха националния дух на Турция до висоти непознати за нашите географски ширини.
Ние обаче вместо да се поучим, ги … мразим!


Антон Луков