Княз Борис Търновски, първият син на Цар Фердинанд І (Максимилиян-Карл-Леополд-Мария) Кобург-Гота и Княгиня Мария-Луиза Пармска, е роден на 18 януари 1894 г. в София. На 2 февруари 1896 г. получава Свето кръщение. Завършва гимназия в София. През 1911 – 1912 г. княз Борис прави пътуване с научна цел в Мала Азия и по крайбрежието на Средиземно море и Канарските острови. През 1912 г. княз Борис отпразнува пълнолетието си в София, в присъствието на престолонаследниците на Турция, Румъния, Сърбия, Гърция и Черна Гора, както и на много видни царедворци и дипломати.
На 16 юни 1913 г. започва втората Балканска война. Престолонаследникът на България участва в нея със Седма Рилска девизия. През 1915 г. той следва курс във Военната академия в София. По време на Първата световна война, в която България се включва същата година, в качеството му на офицер за поръчки при щаба на действащата армия, княз Борис изпълнява за Върховното командване много задачи от бойно и политическо естество.

Но България губи войната. Българската армия е разбита от атаките на съюзниците на фронта в Солун през септември 1918 година. На 3 октомври същата година цар Фердинанд І абдикира и на престола са възкачва Цар Борис ІІІ. Цар Фердинанд често цитира пред двамата си синове – престолонаследника Борис Търновски и княз Кирил Преславски, знаковата фраза на Железният канцлер на Германия Ото фон Бисмарк: “Политиката не е наука, а изкуство.”

С възкачването си на престола, цар Борис ІІІ осъществява значението на тези думи. След загубата на двете войни младият монарх поема властта във време на политическа, икономическа и духовна криза. Трагичното състояние на държавата оказва силно влияние върху първоначалните планове на младия цар, както и върху начина му на управление. Веднага след края на войната, той трябва да защитава монархията и от две вътрешни твърдо републикански настроени формации – Земеделския съюз (БЗНС) на Александър Стамболийски и Комунистическата партия.

БЗНС се оказва най-силната партия в страната и това става ясно на изборите през 1919 година. Общото желание за радикални промени е отразено и във факта, че комунистите са на второ място. Стамболийски става министър-председател на страна, чиято вярност по време на войната Съюзниците наказват с Ньойския договор. Според неговите условия, България е задължена да плати огромни военни репарации, Румъния отново завзема южна Добруджа, Югославия получава по-голямата част от Македония, а Гърция - югозападна Тракия,и съответно - излаза на Егейско море.

Правителството на БЗНС обаче се срива вследствие от преврата на 9 юни и победата над комунистите през септември 1923 година. Това засилва позициите на цар Борис ІІІ. Той по принцип е сдържан управник, негови средства са дипломацията и политическите игри. До края на дните си монархът запазва скромността си и не развива показност, така характерна за неговия баща.

Борис ІІІ никога не навлиза в открити конфликти. Той прави всичко възможно, за да стане постепенно “цар на народа”. В традициите на страната си, той преминава от католицизъм към православие. Тъжната съдба на баща му, принуден да абдикира от престола и желанието на цар Борис ІІІ да заздрави династията, го предпазват от показност и разкош. Монархът живее скромно, в съответствие с очакванията на народа си. Той често обикаля страната, пътува без охрана, разговаря и се ръкува с обикновените хора, сваля шапка на по-възрастните.

Царят не прави това от обичайната за всички монарси загриженост за мястото си в историята. Напротив, той често си припомня съвета на един от най-близките си сътрудници: “Не забравяйте, че когато дойде буря, винаги върховете са покосени от светкавиците.” Царуването му е наистина бурно. Във водовъртежите на българския политически живот цар Борис ІІІ следва примера на своя баща, като обвързва генералите към трона и се опитва да постигне единство между династията и армията. Така армията му помага да се справи с трудностите през 1923 г., и след атентата срещу него от 19 май 1934 г., когато вече развива свой собствен управленски режим.

Често цар Борис ІІІ е обвиняван в политическо непокорство, в липса на императивност, даже в крайна потайност. Но дори и най-върлите му противници никога не отричат неговата интелигентност, политическа ловкост и управленска интуиция, които му помагат да преодолее превратностите на своето време. В началото на 30-те години царят бавно започва да налага авторитарно управление, при което уменията му на управник стават очевидни. Водени са много спорове дали неговото управление е белязано от опасно преобладаващи фашистки идеи, или това са били просто усилията на един цар да прекрати вътрешнопартийните схватки, безредието и политическата нестабилност в страната си.

Външната политика на цар Борис ІІІ се характеризира с предпазливост и търпеливо изчакване на събитията. Той се придържа към курса на българската дипломация за обективно и мирно преразглеждане на Ньойския договор. През есента на 1940 г. България успява да си възвърне южна Добруджа от Румъния, а предприетите от царя стъпки към “национално обединение” му донасят славата на “Цар Освободител”.

Едно от най-забележителните дела на цар Борис ІІІ ни връща отново към Втората световна война. По време на войната той е – макар и неохотно и по принуда – съюзник на Германия. България обявявя “символична война” на Великобритания и САЩ. Царят не изпраща български войски в битка и отказва да депортира евреите на България към лагерите на смъртта в Полша. Цар Борис ІІІ спасява живота на 50 000 български евреи. Нещо, което не е направил нито един друг монарх, или изобщо политик в Европа и по света.

След бурно управление на трудноконтролируема държава, характерно с множество нетрадиционни решения, цар Борис ІІІ умира мистериозно на 28 август 1943 година. Управлението на страната остава в ръцете на непълнолетния му син цар Симеон ІІ, или по-точно –на неговия регентски съвет.

Анна Босева