На 07.04.2016 г. се изпълват 100 години от рождението на един достоен български политик д-р Петър Дертлиев. През далечните вече години от началото на прехода неговото име беше синоним на възродената българска социалдемокрация. На първите митинги той, както и повечето оратори бе неизвестен за по-голяма част от ентусиазираните хора, скандиращи: ”Демокрация!”. Когато обаче възрастният мъж с тъмно палто заговори от импровизираната трибуна, те откриха в него блестящия оратор. Думи като свобода, справедливост и солидарност бяха термини, употребявани в партийни доклади и преди, но в неговата уста придобиваха сякаш нов смисъл и съдържание, превръщаха се в идеал.

Д-р Дертлиев бързо стана всеобщ любимец. Това важеше даже за онези, които желаеха понятието „социализъм” да бъде завинаги зачеркнато, защото познаваха само „благините”, на тоя с определението „развит”, с който десетилетия прикриваха тоталитарната комунистическа диктатура.

Скоро се разбра, че зад гърба на Доктора, както го наричаха съпартийците от БСДП, стои солидна биография на борец за демокрация в България. През 1946 г. лекарят – социалдемократ Петър Дертлиев, попаднал заради опозиционна политическа дейност в концлагера „Росица” е избран в VІ-то Велико народно събрание и сменя лагерната барака с депутатската банка. Той е най-младият народен представител - социалдемократ от опозицията и се нарежда до личности като Коста Лулчев, д-р Георги Петков и Петко Търпанов.

Блестящи изяви от трибуната на парламента много скоро му докарват комунистическото възмездие - осъдителна присъда от 10 години. Следват затворите в Плевен и Пазарджик, лагерите във Венчан и Белене, а после работа в тубдиспансерите в Трявна и Перник и естествено забрана за всякаква политическа дейност.

На 26.11.1989 г. българската социалдемокрация възкръсва и д-р Дертлиев като някогашен секретар на Съюза на социалдемократическата младеж, заедно с д-р Атанас Москов, става един от седмината възстановителите на БРСДП /о/. За времената по лагери и затвори са написани доста страници спомени, но това, което съм чул да казва Доктора за онези години звучеше някак по-човешки: ”Знаеш ли защо издържахме тогава на терора, защото вярвахме, че сме прави в идеите си и понеже не знаехме как са ни предавали тези, на които разчитахме да са ни морална опора.”

Изглежда в това свое откровение Дертлиев бе напълно прав, ако се съди по съдбата му след бурния повторен възход в политиката. Той беше един от основателите на Съюза на демократичните сили (СДС), депутат в VІІ-то Велико народно събрание и кандидат за президент. Вярваше, че бъдещето на страната е в изграждане на една социална държава с развити солидарни структури в икономиката – кооперации, популярни банки, искаше справедлив равен старт за всички в новия път към гражданско общество и пазарна икономика.

Беше човек като всички останали, с плюсове и минуси, но определено предан на демократичните традиции на българската социалдемокрация. Веднъж прямо сподели: ”В мене има едно противоречие. По душа съм революционер, а по убеждение цял живот съм защитавал принципите за реформи и еволюция, които са в основата на социалната демокрация.”

Навярно, ако през 1990 г. д-р Петър Дертлиев беше избран за президент в България, преходът щеше да има друга посока и съдба. Тогава нашият пример бе Скандинавският модел – витрината на социална Европа. Дертлиев бе уверен, че ако терминът „социална държава” се запише в Конституцията, страната ни действително ще е такава. Затова той се бори с всички сили България да има нов демократичен основен закон. Но се случи друго.

Изглежда д-р Дертлиев не се вписваше в рамката на архитектите на прехода или излезе от нея и те провалиха кандидатурата му. Както става, след „Осанна!” последва „Разпни го!” и всеобщият любимец се превърна в недолюбвания. Революционният патос на „прогресивните сили” заглуши всякакви пориви на разума и родината ни се отправи по криволичещия и трънлив път на своя преход, който постепенно я тури в плен на олигархията.

След всичките си опити да възроди идеите, с които стартира БСДП, някои от тях откровено отчаяни и пълни с противоречия, веднъж Докторът сподели с тъга: ”Никога не съм предполагал, че могат така да ме покрият с медийно мълчание, та да ме отстранят в условията на демокрация от правото да имам мнение по процесите на управление на страната, сякаш съм мъртъв.”

Не, той не беше мъртъв, защото имаше дух и вяра и споровете, разгарящи се тогава в БСДП бяха не за облаги, а за принципи, но водеща все пак беше толерантността. Други, външни фактори, искаха да използват социалдемокрацията като параван, като индулгенция за своето „прераждане” и умело комбинираха технологията на моркова и тоягата. Да, трябва да признаем, че те успяха, но само в половината от намеренията, тези, които държаха в ръцете си, с пари и позиции в медиите.

Опитаха се да ползват имена и авторитет, но след това бързо ги загърбиха, тъй като винаги са ги смятали за далечни, а в променящите се условия им се превръщаха в тегоба. Въпреки стремежите в наши дни със задна дата да се коригира и пренаписва историята, името на д-р Петър Дертлиев ще остане неразривно свързано с Българската социалдемократическа партия /БСДП/, на която той цяло десетилетие бе председател и водач. Навярно най-точния начин да си спомним днес за неговия дух и принципи е заглавието на последното му интервю във в. „24 часа”: „Прощавам се с живота, но не свалям знамето!”

Времето е това, което ще реши дали в политическите оценки и действия по време на прехода Докторът е бил винаги прав, защото той беше човек като всички нас, а социалдемокрацията учи на уважение към хората и техните дела, а не гради измислени икони.

Морално задължение на всички онези, останали верни на принципите на социалната демокрация е, въпреки трудностите, да вдигнат гордо знамето и идеите, завещани от д-р Петър Дертлиев, за да изградим една справедлива и социална България.

Йордан Нихризов, news.bg


*Политическият живот на д-р Дертлиев е най-последователния в новата история на България. Той имаше влияние върху нацията и неговите думи имаха някакво значение за България.

Звездата на д-р Дертлиев изгря на Кръглата маса. Той искаше България да бъде една нация, да не се разцепи, да не се окажем две нации. Не беше възможно. Той не поляризираше нацията, харесваше се и на червените, и на сините. От тук започва и неговата полиническа драма. Провалиха кандидатурата му за президент. Въпреки това той ставаше все по-харесван от хората и все по-слаб.

Напрви Център. Попречиха му. Опита се да изгради нов ляв субект, който да защитава слабите и малките, губещите от правилата на играта. Не му стигна времето.

Искаше - "власт за хората, за обикновените хора". Затова той никога не влезе във властта. А обикновените хора го искаха за президент, за министър председател.

За него това не беше важно. Властта и материалното не го блазнеха. Изключително честен и почтен политик. Единствения политик, който не говореше за политика, а за хората, за обикновените хора на труда. За положението и техните възможности.

За него това бяха "четири истини на бабичките", които са му разказвали, какво са загубили след промените през 1989 година:
"1) Изучихме децата, 2) Направихме къщи, 3) На лекар се ходеше безплатно, 4) Пенсията стигаше."

Въпреки изживяното по време на комунистическата диктатура, лагерите, преследването съжаляваше за социализма на обикновените българи. Ясно осъзнаваше, че свободата е постигната с цената на живота на малките, беззащитните, слабите, обикновените хора на труда.

Това, което мъчеше д-р Дертлиев, е че цената на българската Демокрация се оказа жертването на Лявото! И въпреки това той се мъчеше да направи България демократична без да утежни живота на малките, бедните хора на труда. Времето не му стигна да обедини лявото и демократичното. Не си отиде щастлив.