Епохата на Путин във външната политика, по същество, започна два месеца преди назначаването му за глава на руското правителство – 10 юни 1999 г., когато руските десантчици със стремителен марш се прехвърлиха от Босна и заеха летището в Прищина. Това чисто символично действия /впоследствие руските миротворци бяха въобще изведени от Балканите/ имаше за цел да покаже на Запада, че Москва е недоволна от създалата се практика за взимане на важни решения. Шокираните партньори решиха, че това е еднократен рецидив на великодържавни амбиции. Но косовският проблясък не беше случайност, както стана ясно след няколко години.

Прието е първият и вторият президенти на Русия да бъдат смятани за антиподи, но по отношение на международните отношения, това не е точно така. И Борис Елцин, и Владимир Путин преследваха, всеки според своите разбирания и своите възможности, обща цел – да върнат на Москва статута на влиятелен участник в световната политика. Нещо повече, в течение на по-голямата част от десетилетието Путин продължи линията на интеграция, превръщането на Русия в пълноправен участник в западноцентричната система.

Затова свидетелстват много знакови изявления и стъпки, направени между 2000 и 2006 г. Тези действия и предложения не бяха разбрани или оценени по достойнство. Възможно е, че на Запад просто не приеха достатъчно на сериозно Русия, взимайки предвид мащабите на нейните проблеми, плашещи вътрешнополитически тенденции и не прекалено блестящи перспективи за развитие. Или на водещите страни не им достигаше стратегическо мислене и амбиции, за да възприемат адекватно откриващите се възможности. Но най-важното може би е това, че именно този период съвпадна с изострянето на цялата световна обстановка, когато вече стана невъзможно да се игнорира ерозията на цялата международна система.

В тези условия действията на големите държави и обединения бяха насочени към укрепването на собствените позиции – политически, икономически, военни, което не съдействаше на сътрудничеството. Втората част от десетилетието на Владимир Путин, започнала през 2006-2007 г., е белязана със задълбочаващо се чувство на разочарование и досада, неверие във възможността да се достигне каквато и да било договореност. Фактически беше взет курс на увеличаване на собствения потенциал, за да бъдем готови към всякакви обрати на международната ситуация. В резултат Русия увеличи своята тежест на световната сцена и принуди да бъде възприемана доста по-сериозно, но паралелно с това рязко, даже непропорционално на тежестта, нарасна потенциала на външното противодействие и отчужденост.

В това се заключава и парадокса на Путин. Целите, които той от първите месеци на управление беше поставил пред себе си и страната, вторият руски президент не постигна – отчасти по своя вина, тъй като по специфичен начин възприемаше нормите на международна комуникация, а отчасти заради неблагоприятното стечение на външни обстоятелства. Затова той преуспя в това, към което не се стремеше и което стана реакция на неуспеха на първоначалния дневен ред.

И тук заслугите също могат да се разделят. Своята роля изигра личността на държавния глава, но много се дължи на стремителните събития, които от началото на 21 век се случват на международната сцена. Външната политика на Русия при Владимир Путин е много персонифицирана, особено през последния период. Натрупаните за годините на президентството човешки отношения към различни лидери и страни често надхвърлят необходимостта от прагматичен държавнически подход. А личните черти на характера задават тон на поведение на цялата огромна държава. С това е свързано задълбочаващото се усещане за непредсказуемост.

Емоционалността на лидера много повече се набива на очи, отколкото концептуалната основа на външнополитическите подходи – достатъчно последователна и стабилна. Големият държавен деец, особено ако заема пост в период на промени, не трябва да разчита на обективно отношение. Десетилетието на управление на Владимир Путин не е изключение. Неговите истински резултати за международното положение на Русия могат да бъдат оценени, когато улегнат страстите, свързани с текущата конюнктура и емоцията на хората, непосредствено въвлечени в процесите, когато заглъхнат и верноподаническите възторзи, и предвзетата демонизация.

Принципният въпрос се състои в това, кое е първичното – политиката на Путин, предизвикваща съответната реакция отвън, или обкръжаващата ситуация, провокираща руския ръководител към едни или други действия?

Възможно е в бъдеще проницателните коментатори да успеят да отговорят на този въпрос, абстрахирайки се от личността на главния герой. Както и да е, Путин не изглежда като бяла лястовица на международния фон в началото на 21 век. По-скоро той отразява квинтесенцията на общите тенденции, присъстващи навсякъде, но изразени в другите случаи не толкова ярко и концентрирано. Той подчертано е неидеологизиран, но и навсякъде се наблюдава намаляване на ролята на идеологията в световната политика в полза на класическите междудържавни отношения.

Владимир Путин е упрекван във възраждане на духа на политическото съперничество от миналото. Но неговата главна разлика е в това, че той е нетрадиционно откровен в изказванията и прямолинеен в средствата, а не в това, че на останалите им е чужд стремежа към острата конкуренция. Накрая, обвиняват Путин в прекалено увличане по външните ефекти и символичните жестове. Но това даже не си струва да бъде коментирано на фона на пиара и възвеличаващите-технологии, запълнили политиката на най-големите държави.

Каквато и да е присъдата на историята, вторият президент на Русия е неотделим от своето бурно време – периода на преход на света в ново състояние, преход, чиято крайна точка за момента е неизвестна. /БГНЕС


Статията „10 години във външната политика: парадоксът Путин“ /на 9 август 1999 г. тогавашният президент на РФ Борис Елцин посочи Владимир Путин за премиер/ е публикувана в рубриката за анализи на вестник „Ведомости“. Неин автор е политологът Фьодор Лукянов, главен редактор на списанието „Россия в глобальной политике“.